Чепеларе — градът, който мълчи. Докога?

Помните ли Чепеларе, когато улиците кънтяха от глъчка, когато лифтовете се движеха без спиране, а хотелите светеха в зимната нощ? Помните ли гордостта, с която казвахме: “Нашето градче е малко, но има сърце. И има бъдеще.”

А сега?

Къде изчезнаха туристите? Къде са младите, които мечтаеха да останат? Колко хотела се продадоха, колко кафенета вече са само сянка на някогашното?

Празни улици, забравени обещания и безкрайна тишина. Ски сезоните идват и си отиват, а ние все чакаме „следващия да е по-добър“. Но с какво? С един лифт, който от години се нуждае от обновяване? С липса на адекватна реклама, на визия, на подкрепа?

Имаме природа, каквато малко места могат да предложат. Имаме история. Имаме името на Екатерина Дафовска, което все още звучи гордо. Но не е ли обидно, че градът, който е родил олимпийска шампионка, днес трудно може да привлече дори няколко автобуса с туристи?

Няма да е преувеличение, ако кажем, че Чепеларе има нужда не само от инвестиции, а и от елементарни жизненоважни услуги, които в съвременния свят не бива да бъдат дефицит. Липсата на лекари е един от най-острите проблеми, които жителите на града усещат ежедневно. От пет лекари, които са необходими, за да обслужат населението, в момента в Чепеларе работят едва три. Но още по-смущаваща е историята на млада лекарка, която искаше да започне практиката си тук. Тя не получи подкрепата на местните колеги, които отказаха да споделят манипулационната с нея, и така перспективата за ново лице в медицината се изпари. Това не е просто история за неуспех, а за системен проблем — за липсата на взаимопомощ и желание за промяна.

Но проблемите не свършват тук. Чепеларе беше и остава един от символите на зимните спортове в България. Но какво стана със спорта? Къде са скиорите, къде са състезанията, къде е бъдещето на децата, които мечтаят да следват стъпките на Дафовска?

На този етап няма действащ отбор по ски в Чепеларе, а спортното училище, което носеше надежда за младите таланти, сякаш се е превърнало в сянка на самото себе си. Функционира ли наистина училището? Колко ученици има? Какъв е бюджетът му и как се разпределя той? Защо не се инвестира в развитието на млади спортисти, когато потенциалът на града е толкова голям?

Къде са усилията на общината? Къде са държавните програми за подкрепа на малките курорти и развитието на спорта? Къде са онези стратегии за развитие на Родопите, които звучаха толкова обещаващо в медиите?

И най-важният въпрос: защо всички мълчат?

Чепеларе не иска чудеса. Иска уважение. Иска шанс. Иска някой да го чуе и да го приеме не като „още един малък град в упадък“, а като място с характер, с традиция и с нужда от грижа.

Нека си зададем въпроса: ще позволим ли Чепеларе да се превърне в спомен? Или ще намерим сили да кажем, че не е късно?

Vaya Rodena